Целуваме се всяка сутрин: аз и чашата, в която пия лимонената си вода. След всяка глътка кафе устните ми я галят нежно. Ползвам я и през деня, но най-интимни сме рано сутрин. Когато е тихо, тъмно и уединено.
Чашата ми е наследство от номер 4 (може би и номер 6, там е малко мъгляво). Дойде вкъщи една нощ, открадната от бар наблизо, доведе със себе си номер 4 (6?) и неговият не-знам-си-кой- номер. При всички случаи беше абсурдна нощ, на всичкото отгоре се точи с часове. На зазоряване номерата си тръгнаха, но чашата остана с мен. Чашите са по-лоялни от хората.
След като си изпия кафето и лимонената вода, се отправям към бюрото си и сядам с гръб към рамката с текст на песен, останала ми от номер 3 (може би и номер 8, там е малко мъгляво). Тя дойде в комплект с друга рамка, в която имаше обща снимка – ужасна при това, а и цялото нещо беше прекалено, дори за моята сантименталност. Запазих тази с текста на песен, наша си песен. На рамката, прочее, години наред вися и остатък от гривна. На гривната пък беше увито и последното плътно навито листче хартия, каквито номер три-осми оставяше навсякъде след себе си. В един момент прагматизмът все пак надделя и ги изхвърлих. Рамката с текста обаче е още тук, стои зад мен всеки ден и ме наблюдава как (не) работя.
(Наследство от този номер е и марката цигари, която пуша и до днес. Знам, че пушенето убива, но за наследствата това е само подозрение).
Преди да се мръкне може да се сетя, че не сме яли и безспорно ще сервирам нещо в чинии от номер 1. Но да бяха само чиниите, номер 1 е навсякъде, все още.
Въобще, ако бяхме ревниво семейство, да съм изхвърчал отдавна, с все чашата, рамката, чиниите и вредния навик да не си заравям както трябва бившите.