Пясък в обувките

Помня го това момче. Трябва да е бил на 16 или 17, най-много 18. Умен, устремен, несигурен. Потопен в морето и мислите си, плавно плъзгащ ръцете си под водата, хипнотизиран в слънчевите отражения по ръцете си. Мечтаещ.

Тия мечти години по-късно ще се сбъднат. Ще паднат невидимите окови, които държат ръцете му под водата, ще има други ръце, които ще се плъзгат в пясъка до неговите.

По-важното – ще се случи и онова, за което не смееше да мечтае.
Онова, за което не смееше да мечтае.
Онова, за което не смееше да мечтае.

Това бих му казал, ако можех да се върна на оня плаж: да не се притеснява дали мечтите му ще се станат реалност, а дали има достатъчна смелост да мечтае.

Няма нищо по-тъжно от свят, който не ни позволява да мечтаем.

Промени

Първото нещо, което забелязах, беше водата. Никога не съм разбирал какво точно имат предвид хората, когато казват, че водата е мека или твърда. Но ето че в първия си душ вкъщи след дванадесетчасово пътуване и четиримесечно отсъствие, водата се усещаше различно. Тая вода – старата, която в този момент беше нова – истински обливаше тялото ми. Сякаш последните четири месеца по кожата ми само се е пързаляла някаква вода, без истински да ме докосва. Като живота, понякога.

Впечатляващо нещо са промените, никога не идват самостоятелно. Омесват се с усещания, спомени, носталгия, със звуци и с миризми от миналото, с плашещото усещане, че всичко ново е старо, а всичко старо е завинаги полепнало по нас, докато уж откриваме новото. И този водовъртеж създава лъжлива представа за света, за новия телефон, който трябва да е достатъчно като стария, за новата нормалност, която не е нормална, за новото правителство, което е също толкова аморално.

Тъй или иначе първият душ беше нетипичен. Едновременно успокояващ и напрягащ. Със сигурност различен. После се появиха други неща, които се усещаха странно – най-вече за ръцете. Ръкохватката на мивката, фабрично сгънатата цигара, любимата ми чаша за уиски, ръкохватката на парцала. Към старата клавиатура, която ме беше чакала вярно, не успях да се завърна. Твърде тромаво се движеше, твърде бавно отговаряше на желанията ми.

И така, докато всеки ден откривах по няколко неща, които някак си не пасваха в ръцете ми, започнах да изпитвам страх как ще усетя ръката ти в ръката ми, лицето ти на рамото ми, тялото ти в прегръдката ми. Дали няма да се окажеш странно странен, еднакво променен, по близко му далечен, удобно неподходящ. Дали това усещане ще е само временно или ще е като с клавиатурата, чиито стари недостатъци бяха по ново му неприемливи.

Към края на карантината те прегърнах за първи и хиляден път, със страх.

И всичко си дойде на мястото.

Тютюн

Да ви кажа за свиването на тютюн.

Прекалено много елементи има, разбирате ли.

Трябват ви например листчета хартия. А някак си не винаги ти остава време да ги намериш. Парадоксално е това, хартия има навсякъде около нас, но тя никога не е във формата, дебелината, цвета, ако щете. И дори не става въпрос за претенциозност някаква, просто трябва да е точната хартия, трябва да я има, да я отделиш от цялата останала хартия на земята, която те всепоглъща.

После, трябват филтри. А филтри се крадат, не знам дали знаете. Може да ги пазиш ревностно, да им се радваш, да те правят щастлив. Но понякога те просто изчезват, намират си нов собственик, който е обещал повече, а друг път – не се шегувам – се връщат при някой, с когото са били преди това. В такива случаи трябва да се примирим, че филтрите са глупави и да продължим напред, да търсим нови филтри.

Накрая, трябва ви тютюн. И вие може да си мислите, че тютюн имате, само че тютюнът остарява, не може да чака вечно. Никой не може да чака вечно.

И така, в един момент, все пак, успявам всичко да набавя – точната хартия, добър тютюн, правилните филтри. Свивам значи идеалната цигара и сърцето ми се свива, защото всичко изглежда прекалено хубаво да е истина и за момент си мисля – нещо ще стане сега, ще се скъса хартията, ще се разпилее тютюна, ще мине да ми я открадне някой, или ще я изпусна в локвата, хващам бас, че ще е локвата.

Никое от тия работи не се случва обаче: устните предвкусват, тялото потрепва. Нямам огънче.

Три месеца от края на света

По ужасен навик, със събуждането се пресягам за телефона.

7 август 2020, 09:46, 376 непрочетени съобщения.

Както си бях казал и предната сутрин, и сутринта преди това, „ще ги прочета после“.

Правя кафе и сядам на терасата да го пия. Вкъщи съм от 163 дни, но навън градът вибрира от живот.

Политиката за социална дистанция издържа месец и половина. След това моето поколение се вдигна на бунт. Тези, на които не им дремеше за възрастните и уязвимите, се съюзиха с конспираторите, според които никакъв коронавирус няма, както и с тези, които искрено се притесняваха, че демокрацията е в опасност и държавите прекаляват с рестрикциите, подкрепени донякъде и от тези, които просто не издържаха да са затворени вкъщи с децата си. Тия групи започнаха да се надушват онлайн още в началото, но до първия месец решителността им стигаше до едното виртуално мрънкане. После обаче пробиви започнаха да се появяват в най-големите медии по света и да вдъхват кураж на недоволните. Като видяха положителния отзвук, вълната яхнаха опозициите. Няколко журналистически разследвания показаха, че тия пробиви били добре финансирани от индустриите, които губеха от спрялата икономика, от невидимите, но напълно съзнателни ръце на големите играчи на пазара. Тия разследвания потънаха в шумотевицата, която последва.

И така, след третото самоубийство на социално изолиран, Тръмп вдигна мерките и каза, че по-добре да жертваме някои, отколкото да жертваме всички. След САЩ последваха Бразилия и Великобритания, които така и не бяха предприели много рестриктивни мерки. Седмица по-късно мерките вдигна Германия, същият следобед я последваха всички от Централна и Източна Европа. Скандинавските държави, Франция и държавите в Южна Европа удържаха идеята за човечност още две седмици и после се предадоха под вътрешен и външен натиск, една по една, в същия ред. Испания беше последна, но в крайна сметка също свали извънредното положение и правителството си, което го защитаваше до последно.

Наричаха го поколенческата революция и за нея се говореше с такъв патос, все едно бяхме променили системата. А бяхме направили точно обратното – бяхме спасили система, която не бяхме изградили, която никога не е била наша и никога не е работела в наша полза. Система, която заради вируса имахме истински шанс да трансформираме. Имахме възможност да дадем нови значения, да си дадем сметка, че икономиката е фикция, че собствеността е фикция, че пазарите са фикция, че парите са фикция, че държавите са фикция, че шибаното ни напрегнато ежедневие е фикция, че скоростта, с която трябва да учим, да работим, да се забавляваме дори, е фикция, че тия неща сме ги измислили ние и можем да ги преизмислим по начин, който да работи за всички, вместо за някои и който няма да убива нас и планетата. Избрахме обаче да преосмислим единствено ценността на човешкия живот – и да го жертваме за някои, за да му се радват други.

Телефонът продължава да вибрира, съобщенията да се трупат, а аз нямам никакво желание да участвам в това ново общество, което е като старото, но всъщност съвсем не е, защото избра съзнателно да избие огромни части от населението си, да ги рови в масови гробове или както прочетох последния път, когато посмях да отворя медия – да мисли как да прави пари от телата им.

Скоростните избори инсталираха от десни по-десни правителства в цяла Европа, а Тръмп – като герой на поколенческата революция (каква ирония!) – си осигури преизбиране в Америка.

Първоначално се включих в мрежите на съпротива, но безпомощността им ме побъркваше, та в крайна сметка просто прекарвах половината ден в пиене на кафе на терасата, другата половина – в пиене на уиски на терасата, после спях и сънувах кошмари.

Някой ден може би щях да събера смелост да отворя съобщенията, да кажа на близките си, че съм добре (въпреки че не съм добре, нищо от това не е „добре“), може би щях да намеря сили да започна отново да работя, или дори да изляза. Може би щях отново да намеря смисъл да се включа в борбата за преизмисляне на света ни, която сега щеше да е по-трудна от всякога.

Мисля си за този някой ден, докато гледам залеза и допивам четвъртата чаша уиски.

Телефонът показва 7 август 2020, 21:09, 423 непрочетени съобщения. Три месеца от края на света.

Изречения

Така се случва, че понякога пиша цял текст само за да вмъкна в него конкретно изречение. Формулирам го наум, преформулирам го няколко пъти и ако не го забравя, сядам и създавам някакъв контекст, в който да го положа. За бръснарниците, в които се кове общественото доверие или за властта над властта. Понеже така, самичко, едно изречение не може да стои – какво да го правиш?

Понякога в текста се появяват някои други хубави изречения, понякога даже по-хубави, друг път не. Понякога се оформя сюжет, друг път си мисля, че се е оформил, пък никой друг не е разбрал. Веднъж реших, че ще напиша книга, защото много си харесах изречението, с което трябваше да започне. Минаха години, книга – разбира се – не написах. И по-добре, защото към днешна дата туй, което книгата трябваше да бъде, ми се вижда безобразно тъпо. Истината казвам. И понеже тая книга бял свят няма да види (и слава на богинята), ще си сложа тука изречението, с което трябваше да започва:

Зимата си бе отишла, а аз бях посрещнал развратния сезон с възвратни глаголи. (Радвам се, смея се, лъжа се.)

Сами си решете каква е историята, защото истинска няма.

Това е проблемът с изреченията. Имат нужда от контекст, имат нужда от меко и удобно място, в което да се сгушат, да се свържат с други, да станат неразделна част от нещо по-голямо.

А и нека сме честни – животът в едно изречение не се побира.
(И ето изречението, заради което написах тоя текст).

Въздух

– Кое му е толкова специалното на твоя човек?

Насмешката в гласа му е насилена, престорена, не на място и съвсем не успява да скрие раздразнението му: то прозира като под оризова хартия, от най-прозрачните.

Тази самонадеяност ме кара да се чувствам неудобно и да извърна поглед към светлините на града. А под нас София пулсира. В студената и мъглява нощ стотици хиляди лампи примигват в синхрон, плод на една и съща оптична измама, а под тях, без да се виждат, стотици хиляди хора обикалят по траекториите се, приближавайки се до едни, отдалечавайки се едновременно от други, забързани вероятно, вероятно изморени, някои влюбени, други щастливи, всеки оставящ след себе си невидима пътека от тъга, безразличие, радост, копнеж, разочарование, самота, похот. А тия невидими следи се пресичат, смесват безцветните си цветове, експлодират глухо и незабележимо. Някъде там някой пуши на прозореца си, друг повръща, подпрян на ъгъла, някой носи цветя, някой получава оргазъм, някой завършва дюнера си и си мисли дали да изяде още един (пресмята наум колко пари са му останали), някой чака нощния автобус, за да стигне вкъщи преди баща му да се прибере след нощна смяна.

И изведнъж изпитвам желание да съм на мястото на всеки един от тези хора, да избягам – за няколко минути само – от моята траектория, която ме засилва към този неплодороден разговор, от който никой няма нужда. Качихме се тук за чистия въздух, но донесохме отровата помежду си.

– Прави ме по-добър човек.

Ставам и без да кажа нищо друго, тръгвам. Пътят надолу е тъмен, хлъзгав и малко страшен. С всяка следваща крачка дишам по-леко.

Сладолед

Има нещо ужасно перверзно в лицемерието ми.

На въпроса „Обичаш ли сладолед?“ автоматично отговарям с „не“. Имам си и цяла история, с която да подкрепя – за шоколада, студеното, сладкото – разказвал съм я много пъти на много хора. И ето че днес, след един сладолед на обяд, си взех два за вечеря. Не казвай на никого.

На въпроса „Кой ти е любимият месец?“ автоматично отговарям с „август“. Имам си и цяла история, с която да подкрепя – за поизпразнения град и горещия въздух, за бавните сутрини, за дългите следобеди, за секса във вечерния въздух – разказвал съм я много пъти на много хора. А август съм тъжен. Дори когато съм здрав, когато имам време за сън, когато има кой да утолява жаждите ми и да държи ръката ми, да ме приспива вечер. Пак съм тъжен. Но не казвай на никого.

На въпроса „Обичаш ли ме?“ автоматично отговарям с „да“.

Не ми го задавай. Моля те, не ми го задавай. И не казвай на никого.

Щит

Много бързо свикнах с нашия вечерен ритуал. Лявата ти ръка да ме обгръща, а аз да я държа пред себе си, и с двете си ръце, като за молитва. Няколко пъти ще ме целунеш по врата. А аз след всеки път ще целуна ръката ти, защото, разбрахме се веднъж през смях, моята дума трябва да е последна.

И така ръката ти ме пази – като пелерина, като щит, като стена. От омразата и от умората, от студа и от скоростта, от погледите, думите, от предизборната кампания, от истерията на деня, от крайните срокове и от края на краищата. От почти всичко, но почти. От тази страна на ръката ти щит остава единственото нещо, от което не можеш да ме предпазиш.

Аз.

При бръснаря

Схванал съм се вече на тоя стол. Бях планирал максимум 15 минути за тази подстрижка, а съм убеден, че вече е минал час.

„Бръснарят“ е поне с десет години по-малък от мен, с буйна коса и безупречен перчем, гладка шоколадова кожа, говори бързо, движи се бързо, изпълнен е с енергия (подстригването обаче тече бавно и тази загадка остава без отговор). Впоследствие разбирам, че се казва Карлос. „Бръснарницата“ е модерна, почти хипстърска, звучи регетон, Карлос припява малко и танцува много.

Вади бръснарското ножче и спира танца. Успокоява ръката и започва да работи. Острието е върху кожата ми, усещам колко е остро и дъхът ми за малко спира. Ето ме тук – на един океан и още няколко хиляди километра от вкъщи, напълно уязвим в ръцете на 19-годишния Карлос, когото изобщо не познавам и на когото напълно се доверявам.

Това е тайната на бръснарниците, мисля си. Изискват нива на интимност отвъд ежедневния човешки контакт, повече от заем, повече от обещание, повече от целувка. В бръснарниците се кове доверието, на което се крепи светът ни.

И ако мога да се доверя на 19-годишния и напълно непознат Карлос, значи мога да се доверя на някого, когото реално искам в света си.

Ето ножчето – животът ми е в ръцете ти.

 

Гуадалахара

След като сме обсъдили една картинка за „цигани и гейове“, Оги ме пита как е в Мексико. „Пълно е с цигани и гейове. Много е хубаво!“, отговарям му.

През живота си не съм бил на по-широкоскроено и свободно място от Гуадалахара. Двадесет и един дни съм тук и внимателно следя статистиката – само в един от тях не съм видял гей двойка по улицата (повече мъже, но много често и жени) да се държат за ръце, да се прегръщат или по друг недвусмислен начин да показват интимност. При това не само в района, в който живея, където в радиус от половин километър има повече гей барове, отколкото на Балканите общо. Тука един познат ме информира, че отскоро има промяна в нормативната уредба и в Гуадалахара вече е позволено да се прави секс на публично място, стига някой да не се оплаче. (Е, на това не съм ставал свидетел). Същевременно, по някаква неясна за мен причина, не е прието да се ходи с къси панталони, от което аз бях малко разочарован, но след като видях няколко изключения, и аз поносих моите (малко).

Друг ме разпитва как е работата с гейовете в България. Разказвам му, той е ужасен. После обаче ми споделя как само веднъж в живота си е бил нападан вербално със съпруга си на улицата и това станало в Лондон (иначе му предложил брак на Айфеловата кула в Париж). В Халиско, щатът, чиято столица е Гуадалхара, еднополвоите бракове са законово уредени от 2014 година. Трети се намесва в разговора – ама чакайте, т.е. в Европа е по-зле? В дисонанс е. В условия на постколониализъм е свикнал да мисли Европа за по-напред винаги и във всяко нещо. Чудя се дали да му кажа, че остатъците хомофобия в някои мексикански щати са също внос от Европа. Докарали са я конквистадорите ведно с библията, огнестрелните оръжия и шарката.

Докато пиша това, на съседната маса едно момче е качило краката си върху приятеля си. А аз получавам нотификации за новата доза хомофобски коментари на една от фейсбук страниците, които администрирам. В България е 1 сутринта, но хомофобията не спи.

„Вкъщи“ ме натъжава и от телефона.