Номера

Целуваме се всяка сутрин: аз и чашата, в която пия лимонената си вода. След всяка глътка кафе устните ми я галят нежно. Ползвам я и през деня, но най-интимни сме рано сутрин. Когато е тихо, тъмно и уединено.

Чашата ми е наследство от номер 4 (може би и номер 6, там е малко мъгляво). Дойде вкъщи една нощ, открадната от бар наблизо, доведе със себе си номер 4 (6?) и неговият не-знам-си-кой- номер. При всички случаи беше абсурдна нощ, на всичкото отгоре се точи с часове. На зазоряване номерата си тръгнаха, но чашата остана с мен. Чашите са по-лоялни от хората.

След като си изпия кафето и лимонената вода, се отправям към бюрото си и сядам с гръб към рамката с текст на песен, останала ми от номер 3 (може би и номер 8, там е малко мъгляво). Тя дойде в комплект с друга рамка, в която имаше обща снимка – ужасна при това, а и цялото нещо беше прекалено, дори за моята сантименталност. Запазих тази с текста на песен, наша си песен. На рамката, прочее, години наред вися и остатък от гривна. На гривната пък беше увито и последното плътно навито листче хартия, каквито номер три-осми оставяше навсякъде след себе си. В един момент прагматизмът все пак надделя и ги изхвърлих. Рамката с текста обаче е още тук, стои зад мен всеки ден и ме наблюдава как (не) работя.

(Наследство от този номер е и марката цигари, която пуша и до днес. Знам, че пушенето убива, но за наследствата това е само подозрение).

Преди да се мръкне може да се сетя, че не сме яли и безспорно ще сервирам нещо в чинии от номер 1. Но да бяха само чиниите, номер 1 е навсякъде, все още.

Въобще, ако бяхме ревниво семейство, да съм изхвърчал отдавна, с все чашата, рамката, чиниите и вредния навик да не си заравям както трябва бившите.

Светулки

Август е, но през тъмния двор безшумно преминава примигващата светлина на светулка.

„Някой е загорял“, казвам на глас шеговито, после ми става тъжно, защото този малък приятел е изпуснал сезона на страстта и е влязъл в сезона на разделите. Август е.

„Свети с пълна сила, приятелю, защото намериш ли това, което търсиш, ще спреш да светиш“, казвам пак на глас, а годежната халка стяга и пръста, и гърлото ми.

Отпивам от ментата си и осъждам цинизма си.

И тогава чувам гласовете на светулките. Единият твърди, че последни лъчи светлина съм произвел през 2016. Вторият възразява, че не съм светил откак съм бил на 18, когато съм прахосал цялата си светлина наведнъж. Третият крещи още по-силно, че не съм светил никога. Ни-ко-га.

Прекалявате, честно.

Оставям чашата и влизам вкъщи, където някой ме чака. И не знам дали светим поотделно или заедно, не знам дали някога въобще сме светили, но знам, че се топлим взаимно. А това ми се струва по-важно.

Evermore

Влакът е сравнително безшумен, но умът ми трака.

В слушалките ми Тейлър Суифт пее „тъжна съм от юли“. Поглеждам си телефона: 3 август е. Не е толкова зле.

Лятото на разделите е, а ние решихме да пътуваме с влак и да се заклещим в това купе, което в някакъв смисъл не може да ни побере.

Свалям слушалките и правя знак на спътника ми да направи същото. Не реагира. Бутам го, говоря, викам, жестикулирам. Няма кой да ме чуе. Никога няма кой да ме чуе.

Иначе разбирам. Разбирам, че да си нечий спътник не означава да бъдеш на негово разположение постоянно, във всеки един момент от това пътуване, за всяка песен в слушалките ти, за всяка мисъл, която изплува в непрестанно тракащата ти глава, за всяко поле от слънчогледи, което железопътната линия прерязва на две, завинаги.

Разбирам, че не съм слънце, в което постоянно има вперен поне един слънчоглед.

От другата страна на нагорещения прозорец, в полето, се появява куче, което се плези на влака – или на мен лично.

Сигурно всеки човек си мисли, че прави всичко възможно. Може би аз не правя нещо както трябва (НЯМА ЛИ ДА СИ СВАЛИШ СЛУШАЛКИТЕ БЕ?).

Понякога тежи да си саморефлексивен, мисля си и се плезя обратно на кучето. Поне някой ми обърна внимание.

Слагам си слушалките отново – ядосано и примерено едновременно, без да откъсвам поглед от прозореца. Песента се е завъртяла няколко пъти.

Тъжен съм от юли. Не знам коя година.

Всичко тече

На пръв поглед това е нормалното ѝ положение. Ръкохватката на чешмата стои плътно надолу, в привиден покой, а вода на тече.

Обаче нещо ме притеснява. Защото тая чешма, както всяка чешма, всъщност спира вода, която трябва да тече. И колкото повече си мисля за това, толкова по-истински усещам тежестта на стотици тонове вода върху клапата. Тая чешма, както всяка чешма, е в истински покой само когато тече. Само тогава не трябва да стиска зъби и да удържа натиска. А натиск има постоянно – обяснява го физиката. И социологията. Толкова сме свикнали да живеем с него, че сме го възприели за нормалното състояние.

А понякога ти се иска просто да се отпуснеш, да спреш да удържаш нечовешкия (а всъщност съвсем човешки) натиск, който те държи в постоянно напрежение и само понякога, само от време на време, вдигаш ръкохватката и можеш да се отпуснеш, да крещиш, да танцуваш, да пееш, да обичаш силно, да обичаш публично, да плачеш, не, да ревеш, така да ревеш, че все едно течеш.

Натискам ръкохватката надолу, водата спира. Илюзорно си мисля, че съм си върнал контрола, който никога не е бил мой. Привиден контрол върху привиден покой.

Пясък в обувките

Помня го това момче. Трябва да е бил на 16 или 17, най-много 18. Умен, устремен, несигурен. Потопен в морето и мислите си, плавно плъзгащ ръцете си под водата, хипнотизиран в слънчевите отражения по ръцете си. Мечтаещ.

Тия мечти години по-късно ще се сбъднат. Ще паднат невидимите окови, които държат ръцете му под водата, ще има други ръце, които ще се плъзгат в пясъка до неговите.

По-важното – ще се случи и онова, за което не смееше да мечтае.
Онова, за което не смееше да мечтае.
Онова, за което не смееше да мечтае.

Това бих му казал, ако можех да се върна на оня плаж: да не се притеснява дали мечтите му ще се станат реалност, а дали има достатъчна смелост да мечтае.

Няма нищо по-тъжно от свят, който не ни позволява да мечтаем.

Промени

Първото нещо, което забелязах, беше водата. Никога не съм разбирал какво точно имат предвид хората, когато казват, че водата е мека или твърда. Но ето че в първия си душ вкъщи след дванадесетчасово пътуване и четиримесечно отсъствие, водата се усещаше различно. Тая вода – старата, която в този момент беше нова – истински обливаше тялото ми. Сякаш последните четири месеца по кожата ми само се е пързаляла някаква вода, без истински да ме докосва. Като живота, понякога.

Впечатляващо нещо са промените, никога не идват самостоятелно. Омесват се с усещания, спомени, носталгия, със звуци и с миризми от миналото, с плашещото усещане, че всичко ново е старо, а всичко старо е завинаги полепнало по нас, докато уж откриваме новото. И този водовъртеж създава лъжлива представа за света, за новия телефон, който трябва да е достатъчно като стария, за новата нормалност, която не е нормална, за новото правителство, което е също толкова аморално.

Тъй или иначе първият душ беше нетипичен. Едновременно успокояващ и напрягащ. Със сигурност различен. После се появиха други неща, които се усещаха странно – най-вече за ръцете. Ръкохватката на мивката, фабрично сгънатата цигара, любимата ми чаша за уиски, ръкохватката на парцала. Към старата клавиатура, която ме беше чакала вярно, не успях да се завърна. Твърде тромаво се движеше, твърде бавно отговаряше на желанията ми.

И така, докато всеки ден откривах по няколко неща, които някак си не пасваха в ръцете ми, започнах да изпитвам страх как ще усетя ръката ти в ръката ми, лицето ти на рамото ми, тялото ти в прегръдката ми. Дали няма да се окажеш странно странен, еднакво променен, по близко му далечен, удобно неподходящ. Дали това усещане ще е само временно или ще е като с клавиатурата, чиито стари недостатъци бяха по ново му неприемливи.

Към края на карантината те прегърнах за първи и хиляден път, със страх.

И всичко си дойде на мястото.

Тютюн

Да ви кажа за свиването на тютюн.

Прекалено много елементи има, разбирате ли.

Трябват ви например листчета хартия. А някак си не винаги ти остава време да ги намериш. Парадоксално е това, хартия има навсякъде около нас, но тя никога не е във формата, дебелината, цвета, ако щете. И дори не става въпрос за претенциозност някаква, просто трябва да е точната хартия, трябва да я има, да я отделиш от цялата останала хартия на земята, която те всепоглъща.

После, трябват филтри. А филтри се крадат, не знам дали знаете. Може да ги пазиш ревностно, да им се радваш, да те правят щастлив. Но понякога те просто изчезват, намират си нов собственик, който е обещал повече, а друг път – не се шегувам – се връщат при някой, с когото са били преди това. В такива случаи трябва да се примирим, че филтрите са глупави и да продължим напред, да търсим нови филтри.

Накрая, трябва ви тютюн. И вие може да си мислите, че тютюн имате, само че тютюнът остарява, не може да чака вечно. Никой не може да чака вечно.

И така, в един момент, все пак, успявам всичко да набавя – точната хартия, добър тютюн, правилните филтри. Свивам значи идеалната цигара и сърцето ми се свива, защото всичко изглежда прекалено хубаво да е истина и за момент си мисля – нещо ще стане сега, ще се скъса хартията, ще се разпилее тютюна, ще мине да ми я открадне някой, или ще я изпусна в локвата, хващам бас, че ще е локвата.

Никое от тия работи не се случва обаче: устните предвкусват, тялото потрепва. Нямам огънче.

Изречения

Така се случва, че понякога пиша цял текст само за да вмъкна в него конкретно изречение. Формулирам го наум, преформулирам го няколко пъти и ако не го забравя, сядам и създавам някакъв контекст, в който да го положа. За бръснарниците, в които се кове общественото доверие или за властта над властта. Понеже така, самичко, едно изречение не може да стои – какво да го правиш?

Понякога в текста се появяват някои други хубави изречения, понякога даже по-хубави, друг път не. Понякога се оформя сюжет, друг път си мисля, че се е оформил, пък никой друг не е разбрал. Веднъж реших, че ще напиша книга, защото много си харесах изречението, с което трябваше да започне. Минаха години, книга – разбира се – не написах. И по-добре, защото към днешна дата туй, което книгата трябваше да бъде, ми се вижда безобразно тъпо. Истината казвам. И понеже тая книга бял свят няма да види (и слава на богинята), ще си сложа тука изречението, с което трябваше да започва:

Зимата си бе отишла, а аз бях посрещнал развратния сезон с възвратни глаголи. (Радвам се, смея се, лъжа се.)

Сами си решете каква е историята, защото истинска няма.

Това е проблемът с изреченията. Имат нужда от контекст, имат нужда от меко и удобно място, в което да се сгушат, да се свържат с други, да станат неразделна част от нещо по-голямо.

А и нека сме честни – животът в едно изречение не се побира.
(И ето изречението, заради което написах тоя текст).

Въздух

– Кое му е толкова специалното на твоя човек?

Насмешката в гласа му е насилена, престорена, не на място и съвсем не успява да скрие раздразнението му: то прозира като под оризова хартия, от най-прозрачните.

Тази самонадеяност ме кара да се чувствам неудобно и да извърна поглед към светлините на града. А под нас София пулсира. В студената и мъглява нощ стотици хиляди лампи примигват в синхрон, плод на една и съща оптична измама, а под тях, без да се виждат, стотици хиляди хора обикалят по траекториите се, приближавайки се до едни, отдалечавайки се едновременно от други, забързани вероятно, вероятно изморени, някои влюбени, други щастливи, всеки оставящ след себе си невидима пътека от тъга, безразличие, радост, копнеж, разочарование, самота, похот. А тия невидими следи се пресичат, смесват безцветните си цветове, експлодират глухо и незабележимо. Някъде там някой пуши на прозореца си, друг повръща, подпрян на ъгъла, някой носи цветя, някой получава оргазъм, някой завършва дюнера си и си мисли дали да изяде още един (пресмята наум колко пари са му останали), някой чака нощния автобус, за да стигне вкъщи преди баща му да се прибере след нощна смяна.

И изведнъж изпитвам желание да съм на мястото на всеки един от тези хора, да избягам – за няколко минути само – от моята траектория, която ме засилва към този неплодороден разговор, от който никой няма нужда. Качихме се тук за чистия въздух, но донесохме отровата помежду си.

– Прави ме по-добър човек.

Ставам и без да кажа нищо друго, тръгвам. Пътят надолу е тъмен, хлъзгав и малко страшен. С всяка следваща крачка дишам по-леко.

Сладолед

Има нещо ужасно перверзно в лицемерието ми.

На въпроса „Обичаш ли сладолед?“ автоматично отговарям с „не“. Имам си и цяла история, с която да подкрепя – за шоколада, студеното, сладкото – разказвал съм я много пъти на много хора. И ето че днес, след един сладолед на обяд, си взех два за вечеря. Не казвай на никого.

На въпроса „Кой ти е любимият месец?“ автоматично отговарям с „август“. Имам си и цяла история, с която да подкрепя – за поизпразнения град и горещия въздух, за бавните сутрини, за дългите следобеди, за секса във вечерния въздух – разказвал съм я много пъти на много хора. А август съм тъжен. Дори когато съм здрав, когато имам време за сън, когато има кой да утолява жаждите ми и да държи ръката ми, да ме приспива вечер. Пак съм тъжен. Но не казвай на никого.

На въпроса „Обичаш ли ме?“ автоматично отговарям с „да“.

Не ми го задавай. Моля те, не ми го задавай. И не казвай на никого.