Стоим лице в лице и всичко е на масата. Ако ни погледне някой отстрани, ще ни даде най-тежката диагноза. Но той ще види само пистолета. А на масата са още реципрочните ни болки, взаимната ни неутолима жажда, паяжините от несбъднали се сънища, никога неизпитаните чувства, че и още толкова.
А имахме глина, помниш ли? И искахме да се изваем един друг – мечтани, сънувани, имащи се. Но вместо това си направихме пистолет. Глината ли беше суха и сърдита, или ние се оказахме ялови? Аз направих приклада, ти извая спусъка, заедно издълбахме цевта.
Мой ред е. Играем най-перверзната руска рулетка. Хващам пистолета и стрелям, без дори да трепна. Уцелвам – както всеки път, уцелвам. После ще е твой ред и ти ще уцелиш. Мен или себе си, няма никакво значение, защото празен изстрел няма. От сухата и сърдита глина, замесена с твоите сълзи и моята глупост, направихме и патрони. Безброй патрони.
Вдъхновено от стиховете на Елена Христова
„Очи на свят солени“ (2012)
nokeyholder 