Все едно ръцете ви да са пълни с въздух. Представете си го – каквито кости, тъкани и нерви да е имало там, няма ги вече. Издигат се бавно, неконтролируемо и безвъзвратно нагоре, лека-полека. Същото с краката, усещате как вече не са стъпили на земята, приятна и притеснителна безтегловност ги обхваща плавно, но сигурно. И те – плавно, но сигурно – вече не се подчиняват. Така и главата – празна, куха, издигаща се като розов балон с хелий. Въобще, цялото ви тяло би полетяло, ако не беше тази топка в стомаха, която тежи. Тежи си на мястото един вид, само че вместо да ви помогне да намерите центъра, ви разцентрова напълно. И при все, че е научно невъзможно, тежи физически и ви дърпа надолу.
Парадоксално, топката е там в резултат на смесица от няколко уж приятни, уж позитивни съставки. Един неочакван прилив на щастие (когато главата ти беше на рамото ми и това беше съвсем в реда на нещата) като Големия взрив – внезапно, бурно, необяснимо – оформи външната мембрана на тази топка. Само няколко думи, няколко жеста, няколко споделени (ама истински споделени) момента й дадоха плът, изпълниха я със съдържание – надежда. Дотук добре.
Само че по същия механизъм – един-два жеста, три думи на кръст (няма и за капкомер, камо ли за колба) допълниха сместа, замърсиха я бързо, а топката реагира бурно, заподскача, докато се втвърдяваше, а после тая отровна смес от разочарование, унижение и глупост просто натежа. Сериозно натежа, като център на черна дупка, която поглъща още и още, хищна антиматерия с неутолима жажда за бъдеще. Поглъща и тежи.
Лъчетерапията (испанско слънце) лекува само повърхностно. Прошка трябва, мисля си. Само не съм сигурен кой на кого – аз на теб, ти на мен, аз на себе си или ти на теб си. Някои от тия прошки съм готов да поискам, други съм готов да дам. Но не още. На това мое лековерно тяло му трябва да изгради имунитет (или още по-добре резистентност). Защото знаех, че така ще стане, знаех, знаех, знаех. Точна наука е това, а аз някак си успях неточно да я възпроизведа. Така че ще си трая и ще тежа.
Тежа, следователно съществувам.
nokeyholder 