Първата сутрин мисълта просветна само за секунди: нещо липсва. Последва рутинната проверка. Портмоне и документи – вътрешния джоб. Телефонът – в джоба на панталона. Слушалките – в джоба на якето. Компютърът (и зарядното, и мишката) – в раницата. Ключовете (за вкъщи и за офиса) – в страничния джоб на раницата. Всичко беше на място. Замислих се за секунда, но вече не можех да стоя вътре опакован, ставаше ми прекалено топло. Тръгнах и докато заключвах, вече мислех за друго.
Втората, третата и четвъртата сутрин ситуацията беше горе-долу същата. Усещането, че нещо липсва ме сполетяваше за няколко секунди, проверката го опровергаваше и то изчезваше. Петата сутрин наистина бях забравил нещо (да изхвърля боклука) и въпреки че се върнах да го взема, усещането не изчезна веднага. Огледах се пак, пак проверих. Нещо липсва. Трябваше да тръгвам. Докато стигна до контейнера, вече мислех за друго.
През втората седмица усещането идваше всяка сутрин по едно и също време и оставаше все повече. Веднъж дойде с мен до училището, веднъж до спирката на метрото, веднъж заедно чакахме влака. На третата седмица дойде с мен в офиса. Явно му хареса, поостана. Тръгна си малко преди мен и добре направи – бях уморен. На следващия ден обаче остана с мен до края, пазарувахме заедно и готвихме миш-маш. Разделихме си бутилка вино.
Оттогава сме все заедно: нещо липсва. Нещо липсва перманентно и тревожно. Не казва само какво е, иска аз да разбера. Влачи се с часове по пръстите ми, размазва се пред очите ми и така ме гали вечер, че вместо гъдел, ми причинява тръпки. Дразни ме, подмамва ме, пее приспивно, после крещи насън. Схванах, приятел. Нещо липсва.
Естествено, разбрах какво е. Не ми стана по-добре.
nokeyholder 